май е време да пусна няколко долни прилепа, наречени мисли от главата си и да ги овековеча те тука, на туй бяло поленце..
тъй-като все още се чувствам в ролята на пришълеца във филма "кам бек ту бългерия, енд хев ъ найс гей" (не последната дума не е объркана) само ще споделям впечатления просмукани от махмурлка на доволно препил с домашна ракийка..
трудно е да останеш в демилитаризираната зона, когато става за земята от която долно, долно си фръкнал преди 7-8 години.. ама си заслужава. защото иначе те помита агресията и дебилизма на масата, носеща се без път и посока - леко смърдяща на вчерашни кебапчета примесени с аромата на неизпрано от 4 години яке. не е прано от 4 години 'щото тогава е купено и оттогава яката му събира всички течности, които тялото е отделило в тази си област..
все пак трябва да призная - макар и долен, съм си гъзар - страх ме е да се кача в градския транспорт. не за друго - отвикнал съм хората да ме докосват, все пак идвам от процъфтяващия запад. там хората не се докосват. мамка му, те там дори не се поглеждат. 'щото не е възпитано - нарушаваш личната сфера на ближния си, на когото му е а баш най-интересно да проследява кабелите в тъмния тунел на метрото или да наблюдава скромните 20 минути малките кални, засъхващи локвички, които дамата със сериозни затлъвтявания е оставила преди да слезе с пъшкане от превозното средство...
е да де, ама все пак се чувствам по добре в тази моя родина.. или поне засега.
(to be conntinued)